Глава 1

31 юли 2013

Драги посетителю,

Казвам се Анри О’Кийф и с трудно сдържана гордост ти заявявам, че съм собственикът на антиквариат „Последният рицар“ – неголямо магазинче, отрупано със стари, изключително ценни вещи, събирани по цял свят. Нона, Мила и Никола играят с предметите тук от малки, така както останалите деца се забавляват с пластмасови играчки и кукли.

… И ето днес, насред развилнялата се снежна буря, оплела в мокрите си ледени завеси целия град и парализирала го почти напълно, те отварят вратата и камбанката над тях радостно пропява.

– – –

img001

Глава първа

Двете кутии

Никола беше момче като всички останали на неговата възраст, запленен от магията на компютрите и прекарващ доста време пред тези притесняващи възрастните машини. Подобно на връстниците си, водеше непрестанни пунически войни с родителите си, които ежедневно си въобразяваха, че ето този път най-после бяха успели да наложат контрол над положението, за да установят още на следващия ден, че позициите не само не бяха спечелени ами и трябваше отново да се отвоюват. Тогава идваше ред на неизбежното като сутрешната чаша прясно мляко наказание – да пази близначките.

Мила и Нона го гледаха винаги с очи пълни с обожание и рядко му създаваха проблеми, но той имаше по-интересни планове и така не му се стоеше с тях, че не забелязваше радостната възбуда на момичетата. Не разбираше какво толкова забавно би могло да му се случи в присъствието на двете му деветгодишни сестри, които на всичко отгоре си общуваха на моменти на разбираем само за тях начин. И нито авторитетът му на по-голям брат, нито заплахите и опитите за всяване на разцепление в редиците на малките умници, успяваха да дадат резултат. Тайният им език от думи и жестове оставаше непроницаем за всички околни, включително за самия него.

Той не обичаше да се задържа прекалено дълго в тяхната компания и често си измисляше несъществуващи задължения и въображаеми срещи, но ги обичаше по своему. Нерядко им заявяваше братското си чувство с по някоя и друга синина на окото, получена в тяхна защита, докато двете момичета му отвръщаха почти неизменно – което, както всички знаем, не означава винаги! – със сляпо подчинение и безгранично обожание. По редица въпроси, например най-интересните места в квартала или най-тайните скривалища в къщата, той се явяваше авторитет по-солиден и от родителския. И това положение имаше силата на математическа теорема. Нещо като онази, която всички сме повтаряли до припадък в училище:  „В правоъгълния триъгълник, сборът от квадратите на катетите е равен на квадрата на хипотенузата.“ Или някоя друга подобна… Иди, че се бори с математическите закони на братско-сестринските взаимоотношения!

Във въпросната декемврийска съботна сутрин, момичетата се събудиха и се изнизаха от двуетажното легло, без да си позволят удоволствието да се обърнат на другата страна и да заспят още по-сладко. Може би имаха някаква много основателна причина?… Облякоха се и се отправиха към стаята на брат си, следвани от котето Рижко. Навън валеше сняг на парцали. Зимата обаче беше забравила да ги мине през центрофугата преди да ги изсипе над главите на случайните минувачи и те падаха тежко като затрудняваха вятъра, който мечтаеше само за едно – да ги увлече и да ги завърти във вихъра на предколедния си валс. Тракторчето-снегорин сновеше ту по левия, ту по десния тротоар без да престава да разхвърля зад гърба си пръски пясък и сол, които изчезваха почти веднага под новия слой мокър сняг. Бялата каша, която се сипеше от небето беше успяла да превърне монреалските улици в аквариум, където плуваха коли и автобуси със светещи очи. Котето се замисли за части от секундата над тези странни риби, но установи, че близначките вече бяха влезли в другата стая, престана да размишлява над въпроса и ги последва.

Никола ненавиждаше мъчителното събуждане, граничещо с най-изтънчените индиански мъчения, при което се озоваваше в леглото, заобиколен от сестри и котки. Всъщност, сестрите бяха само две, а котките още по-малко на брой – една-единствена и то съвсем дребна, но в този първи ден от ваканцията му идваха вповече. Вместо да си поспи до по-късно и да се наслади на липсата на училище, нещо или някой най-безцеремонно се опитваше да сложи край на съня му.

– Хайде, събуждай се, поспаланчо! Ставай бързо! Мама слезе преди малко в магазина. Много ми е интересно кой ще си купи цветя точно днес – пропя Нона до лявото му ухо, докато Мила не преставаше да го гъделичка по петата с опашката на Рижко и да го гледа хитро.

– Ако толкова ви интересуваше, щяхте вече да сте слезли да проверите, а не да ми се катерите по главата в ранни зори!

– Ранните зори са вече далечно минало, а сега е почти девет и половина. Така че се надигай бързо, защото г-н О’Кийф отваря след тридесетина минути. Освен това… – но Нона не успя да довърши изречението си, защото към нея полетя възглавница. Изненадващата атака я свари неподготвена, но на помощ ѝ се притекоха сестра ѝ и котарака. Многочислеността взе превес и, в кълбото от крака, ръце и завивки, Никола се видя принуден да капитулира безславно. – Освен това, Нико, трябва да решим какво ще правим с касичките. Ако ги разбием, мама и татко ще забележат и може да се сетят. …И тогава, край на изненадата – продължи тя там, където брат ѝ я беше прекъснал, а Мила повдигна вежди по типичния за нея начин и го погледна хитро.

Тайно от всички, включително от самия себе си, Никола знаеше, че имаше за сестри две от най-уникалните създания на този свят. Близначките бяха еднакви на ръст, с подобни продълговати личица и приличащи си леко къдрави копринени косици, които се завиваха във всички посоки, но едната беше светлокестенява и тъмноока като него, а другата поразяваше с тъмнокестенявите си едри букли и сиво-синкавите си очи с цвят на бурно небе. Различаваха се и по харарктер. Зад привидно еднаквите им реакции се криеха два напълно различни начина на изява и действие: добре премереното многословие на едната се допълваше най-естествено от красноречивото мълчание на другата. Дори и така да беше, не беше той този, който щеше да им обяснява колко бяха необикновени!

– Хайде в кухнята да закусите и ме оставете да се облека на спокойствие. Идвам след десет минути и ще решим как точно ще действаме.

ϫ ϫ ϫ ϫ

След неповече от половин час тримата вече слизаха тихомълком по витото стълбище към аварийния изход, извеждащ на задната уличка, но трябваше да излязат наистина незабелязано, защото в съседство беше разположен вторият, задният вход на кафе-цветарница „Двата аромата“, чиято стопанка беше собствената им майка. Г-жа Евангелина Калфова, или просто Лина, обръщение, което подхождаше много повече на внушителния ѝ ръст от метър и петдесет и девет сантиметра, беше безусловната владетелка на неголямата търговска площ, събрала в едно две от най-любимите ѝ неща (след децата, разбира се!) – аромата на кафе и добре аранжираните букети цветя. Магазинчето се беше превърнало в квартална атракция веднага след отварянето му. А пък, и да си признаем, точно в този квартал развлеченията не изобилстваха!

В предната половина, откъм фасадата, беше разположена цветарницата. Подбраните с много вкус и безупречна мярка декоративни купи, разноцветните саксии и проблясващите под добре дозираната светлина на лампите от разноцветно стъкло вази, фиали и медни съдове бяха пълни с рози, лилиуми, гербери, маргарити, хризантеми и всякакви други отмерващи цикъла на сезоните цветя. Те не бяха останали незабелязани дори за най-закърнелите за красотата очи, но имаше нещо, което никой не успяваше да отмине с равнодушие – гордостта на Лина! –гигантският аквариум, закупен за смешна сума при окончателната разпродажба на близкия зоомагазин, който пресичаше напречно скромното помещение и го разделяше на две.

Той изолираше почти напълно вътрешната – тази с кафенето, която гледаше към разположената отзад улица „Света Еулалия“. Аквариумът омагьосваше деца и възрастни с плавните движения на разноцветните рибки, които лавираха с лекота между водорасли и мехурчета кислород. Грациозните им движения на кинозвезди имаха почти хипнотично въздействие не само над малкия риж котарак, но и над клиентите, отпиващи глътка кафе над неразтворен ежедневник или стар брой на пъстро туристическо списание, изкушаващо ни да посетим една дузина места и то още сега, на момента.

Днес, беше заета само една от четирите масички. На нея с поглед, вперен в наподобяващата олющена мазилка стена, седеше г-н Дандюран. Както винаги, първо си беше купил 250 g. от любимото си „Черно мечтание“, след което бе седнал да изпие чаша „Утринна амброзия“ на предпочитаната си маса до витрината. Беше така потънал в спомените си, породени от окачените на стената стари градски пейзажи, че дори не забеляза излизащите във виелицата деца.

…Което съвсем не убягна обаче на зоркото око на г-жа Матилда Сонпион, живееща на втория етаж на сградата отсреща. Тя прекарваше деня си в наблюдения над улицата и в изучаване живота на съседите и обясвяваше на всеки, готов да я слуша, че го правела не от обикновено любопитство, а защото това занимание се отразявало особено благоприятно на очния мускул и на зрението като цяло. Иначе, те просто залинявали… След като се запита накъде са тръгнали тези деца в тази виелица и не можа да си отговори, реши, че не е лошо да разходи из квартала кученцето си Фокси. Току-виж се сдобила и с отговор на последния така интригуващ въпрос.

ϫ ϫ ϫ ϫ

Никола и близначките свърнаха в прохода между сградите вдясно, после пак вдясно по улица „Света Хумболдия“ и се отправиха към предния вход на тяхната къща, но преди да стигнат до него свиха за трети път в същата посока и се гмурнаха в уютния полумрак на магазинчето на г-н Анри О’Кийф. За всички колекционери от града, антиквариат „Последният рицар“ беше като пещерата на Али Баба, но без четиридесетте разбойника – и да не успееха да открият това, което търсеха, намираха нещо друго, не по-малко ценно, – а за трите деца, които винаги бяха добре дошли, беше като пътуване с машина на времето. Пренасяха се в друг свят, многократно по-различен от околния!

Окачената над вратата камбанка пропя при влизането им и веднага след нея се разнесе предразполагащият баритон на антикваря:

– Хей, приятелчета, чакам ви вече цяла вечност. Започвах да си мисля, че няма да дойдете – подхвана ги шеговито той още с влизането.

И тримата обичаха да идват в антикварния магазин на сладкодумния г-н О’Кийф. Невероятните истории, които им разказваше, вдъхваха живот на многобройните разнородни предмети, а картините по стените бяха на част от секундата от оживяването. Дори веднъж на Мила ѝ се стори, че едно спящо куче отвори око и като разбра, че го гледа, го затвори завинаги. Заедно със сестра ѝ бяха в състояние да прекарат часове наред пред двата огромни стари шкафа, пълни с порцеланови фигурки, цветно стъкло и кристал, а Никола просто губеше дъх пред гората от пики, алебарди, мечове, саби и рапири. Представяше си ги в действие, в ръцете на безстрашни воини и даже започваше да чува звъна на желязото, цвиленето на конете и да усеща тътена на битката. Имаше нещо омагьосващо в полумрака на помещението, но днес не бяха дошли за собствено удоволствие, а с друга, съвсем конкретна цел.

– Имахте ли време да помислите за нашия подарък, г-н О’Кийф? Дойде ли ви наум някаква идея? – попита тревожно момчето сякаш очакваше да получи отрицателен отговор.

Верен на собствения си стил, старецът подхвана отдалече:

– Дали съм имал време? Времето е всичко, което имам и което все пак не ми достига. А, ето че пак се получи гатанка. Как така хем разполагам с него, хем не ми е достатъчно?

– Ами-и-и, защото не сте си сверил часовника – обади се плахо Нона под осъдителния поглед на брат си и добави още по-несигурно. – Или като мама и татко, се опитвате да свършите прекалено много неща наведнъж.

– Сестра ти има право, Нико, поне в известен смисъл. Винаги се опитваме да свършим повече работа, отколкото ни е възможно и пропускаме да се порадваме на всички прекрасни неща около нас. Все се питаме дали не закъсняваме или не сме подранили, а всъщност не нашите тиктакащи машинки са от значение, а Часовникът на времето, в който песъчинките се изнизват една по една и в един момент не остава нищо. Абсолютно нищо. Само празнота.

– За този ли говорите, г-н О’Кийф? – поинтересува се Нона и посочи пясъчния часовник на старото масивно бюро в ъгъла до вратата.

– Не съвсем. Онзи, другият, е подобен, но много по-красив и по-голям. Целият от въздух и светлина!

Тримата се спогледаха озадачено и като си дадоха сметка, че никой не схващаше нищо, с облекчение съсредоточиха поглед над лутащия се насам-натам старец. Г-н О’Кийф отваряше ту едно, ту друго чекмедже, говореше си нещо и проверяваше във всеки един от шкафовете. Накрая се спря рязко и се върна назад към бюрото си, разположено до прозореца на витрината. В светлото петно, очертавано от настолната лампа, проблясваха контурите на богато орнаментирана метална кутийка с леко помътнели от времето цветове.

– Да, да. Как да помирим и двете: безпокойството от изтичащото време и радостта от настоящия момент? Мисля, че имам една доста добра идея… Направо, бих добавил, невероятно добра идея за подарък – изрече бавно старецът и посегна да я вземе.

Ръката му обаче замръзна в неподвижен жест, защото вратата внезапно се отвори, камбанката прозвъня тревожно и студеният въздух нахлу в помещението. Насред облак снежинки, които се приземиха леко на пода, се появи в цялата си липса на блясък, рахитичната фигурка на г-жа Сонпион. Малкият ѝ опашат питомец заръмжа, освободи се от прегръдката  и ѝ скочи на земята. Взе да души и да се върти в кръг, след което проследи някаква въобръжаема линия и се отправи към децата, джафкайки истерично.

– Фокси, милото ми момче, ела тука – занарежда старицата. – Мама ще ти даде бисквитка. Да, точно така. Ето. Добро куче си ти.

Децата го погледнаха присмехулно, Никола намигна незабелязано на момичетата и тримата се вторачиха в малките му зли очички. Всички в квартала, малки и големи, знаеха до каква степен кученцето на г-жа Сонпион ненавиждаше децата. Без да го изпуска от поглед, момчето прошепна едва чуто на сестрите си:

– Неслучайно Шпионката е дошла тук със злобната си изтривалка. Видяла ни е как излизаме през задния вход и ни е проследила. Елате в дъното да ви покажа един страхотен щит, който трябва да се е появил тези дни. Последния път го нямаше.

На близначките не им се гледаше бойно снаряжение, но при положение, че трябваше да избират между скуката пред щита и компанията на Фокси, те категорично предпочитаха първото. Всъщност изборът съвсем не се оказа лош. Щитът беше толкова голям, че те двете можеха да се скрият зад него прави. Това което ги порази обаче беше изработката. Имаше сложна форма: овалът отгоре се изтегляше в остри върхове в средата, в десния и в левия му край; страните му се спускаха първоначално отвесно, но в долната си част оформяха елегантни криви и се събираха в четвърти остър връх, разположен отдолу. От него нагоре излизаше стрела, чиято ос се разширяваше и постепенно се превръщаше в опашката и тялото на завихрящ се в спирала змиевиден крилат дракон. Звярът хвърляше златни отблясъци и се виеше навътре в посока обратна на часовниковата стрелка, а в центъра бе разположена втренчената му в децата глава с кръвожадно зинала паст. Острите зъби стискаха здраво друг подобен щит със същата форма и втори по-малък змей, който на свой ред бе приклещил в челюстите си трети, още по-миниатюрен.

– Ей, вижте, драконите си приличат, но първият е златен на виненочервен фон, обсипан… с нещо като пеперуди, вторият е сребрист на тъмносиня основа, а третият… и той е златен – зашепна възбудено Нона.

– Не, бронзов е, а щитът около него е масленозелен.

– Да, прав си, Нико. И са все по-малки и по-малки. Елате да видите отблизо. Има и един четвърти – едва забележим, с цвят на стомана, струва ми се, на тъмножълт фон. Дали има и други? – запита се Мила, допълвайки наблюдението на сестра си и брат си.

– Много е вероятно. Може би просто не можем да ги видим, защото са прекалено дребни, а и г-н О’Кийф е окачил щита високо – отговори ѝ Никола видимо несигурен. – Това обаче не са пеперуди, а хоризонтално разположени пясъчни часовници и пясъкът им е разпределен поравно в долната част на всяка от двете стъклени половини. Като скачени съдове са.

– Какво означава скачени съдове?

– Ще ти обясня, Мила, но по-късно, вкъщи. Елате сега да разпитаме г-н О’Кийф. Да ни разкаже нещо повече за щита.

– Гледайте каква дървена кутийка има тука. Елате да я видите отблизо. Струва си – прошепна почти настоятелно Мила и прокара пръст по прашния капак, защото ѝ се стори, че в средата имаше някаква картинка, но брат ѝ и сестра ѝ вече се бяха отдалечили и не бяха успели да я чуят. Тя се поколеба за миг, обърна се, върна я сред изобилието от предмети на масичката под щита, но секунда по-късно размисли, взе я отново в ръце и ги догони.

Тримата се отправиха към входа на магазина и наобиколиха стария антиквар, затрупвайки го с лавина от въпроси, до един, свързани с щита. За тяхна почуда г-н О’Кийф им отвърна с нетипична за него лаконичност:

– Не щит, а старинен герб сте видели, деца. Хералдически знак. За мое съжаление без особена търговска стойност, защото произходът му е неизвестен, няма история и, според последния му собственик, никой не знае нищо по въпроса.

– Как така?

– Вие къде го открихте?

– Купихте ли го от някого? И друг път сте попадал на предмети с неизвестен произход, но сте успявал да откриете много и то все интересни неща за тях. Направете проучване, г-н О’Кийф. Ако можем, ще ви помогнем.

– Откъде този интерес към стария забравен от всички герб, Нико? С какво толкова те заинтригува?

– Не знам, в него има нещо необикновено. Един такъв е… загадъчен. И още как да ви кажа…

– Много красив, направо магически – добави Мила.

– Да, права си, красавице, направо е магически. Формите му и уловеното в тях движение имат особено въздействие. Хипнотично. На човек му се приисква да последва завихрящите се змейски тела и да стигне до края на спиралата, до последния дракон.

– А има ли такъв? Има ли край?

– Уместен въпрос, момчето ми, уместен въпрос. Не знам, а бих искал да узная…

– Извинете ме, че се намесвам във вашия разговор, но къде е тази прелюбопитна вещ, Анри? – не успя да се стърпи г-жа Сонпион, която се беше приближила отдавна и се преструваше, че разучава задълбочено крушите в окачения наблизо натюрморт.

– О, Матилда, става въпрос за един от онези предмети, които разпалват въображението на децата и оставят равнодушни мнозина от възрастните. Идете го разгледайте, но не вярвам да ви очарова. На стената в дъното е.

Г-жа Сонпион погледна с недоверие антикваря, после децата, и се запъти към дъното на помещението. Спря се за минута пред огромния герб, хвърли му едно бързо преценяващо око, видимо не откри нищо интересно и се отправи обратно към старото бюро до входа, като този път си даде вид, че разглежда предметите без да обръща ни най-малко внимание на разговора.

– Много странна работа, деца, получих го от един стар приятел, който не желаеше да го  повери на никого другиго освен на мене, при условие, че съм съгласен да не го продавам. На отговорно пазене, така да се каже. Но пак ви повтарям, предметът има най-вече сантиментална стойност. Нека обаче да обслужа г-жа Сонпион, а после отново ще продължим със сладките приказки.

– О, моля ви, Анри. Аз не бързам заникъде. Разполагам с колкото време си пожелая. Нали, Фокси? – кучето я погледна глупаво и като установи, че не ставаше въпрос за бисквитка, равнодушно извърна глава.

– За мене е удоволствие да се погрижа за вас, Матилда. Може би търсите коледен подарък за някого? Или нещо за самата вас?

– Много сте мил, Анри, но коледният кокал на Фокси вече е купен, опакован и подреден под елхата. Моите любими шоколадови бонбони също. Просто наминах да ви видя и да ви пожелая весели празници. Е, хайде, ние с Фокси ще се поразходим още малко и ще се приберем да обядваме, че сме станали и закусили много рано – г-жа Сонпион се спря до бюрото, за да сложи ръкавици и да се загърне в шала си, след което скри нежно домашния любимец в ревера на широкото си палто, пожела приятен ден и весела Коледа на всички и излезе сред нов облак снежинки.

– Благодаря за посещението и довиждане, стара приятелко – едва свари да изрече антикварят преди да се е затворила вратата. – Весели празници!

– Довиждане, г-жо Сонпион – добавиха вкупом децата с поглед вперен в леко приземяващите се снежинки.

– Нима Шпионката би могла да бъде приятелка на г-н О’Кийф? – прошепна невярващо Нона на ухото на сестра си.

– Годините се изнизват и с времето нещата започват да изглеждат по-иначе. Само за миг си представете квартала без зоркото око на Матилда Сонпион. Скука! Никакви квартални новини, нищо за криене! Пълна скука, ви казвам! – изненада я старецът, който я беше чул. В това нямаше грам съмнение! – Колкото до прозвището, което сте ѝ прикачили, не бих казал, че не ѝ подхожда, но най-искрено ви съветвам да го замените с друго, не толкова очевидно. Да, да, познавам Матилда доста отдавна… Но ето, че пак иде реч за времето, което си тече неумолимо. И така, да се върнем на прекъснатия ни разговор и на предложението ми за подарък. Мила, там пред тебе има една кутийка. Отвори я, моля те.

Тримата я бяха забелязали вече – лежеше си насред бюрото на г-н О’Кийф, – но влизането на старицата ги бе разсеяло. Беше изключително красива и светлината от настолната лампа я правеше още по-невероятна. Металните орнаменти във формата на цветя и птици и тоновете на разноцветния емайл искряха и хвърляха меки отблясъци по околните предмети. Мила остави дървената кутия, която все още държеше в ръце, и повдигна внимателнно капака на металната. Разнесе се нежна мелодия, а една ефирна балеринка излезе изпод него и се завъртя на пръсти в безкраен пирует.

Близначките заподскачаха на място и запляскаха с ръце от радостна възбуда:

– Страхотна е!

– Толкова е красива. Направо невероятна! И музиката е чудесна. А, Нико, какво ще кажеш?

– Наистина е много хубава. Идеята ви е повече от добра, г-н О’Кийф, но това е много ценна и скъпа вещ, а ние имаме само 76 долара.

– …И 27 цента – добави едва чуто Мила, чиито сивкаво-сини очи вече се пълнеха със сълзи.

– 76 долара и 27 цента е една съвсем прилична сума. Вярно, не е достатъчна, но аз искам да ви предложа малка сделка. Какво ще кажете да се спрем на 75 долара и през ваканцията да идвате в магазина по един час дневно? Момичетата ще забърсват праха и ще подреждат дребните предмети, а Никола ще стои с мене на касата и ще ми помага в склада.

– О, много ви благодарим. Съгласни сме. А, ще може ли да бършем праха и във витрините на двата големи стари шкафа? – полюбопитстваха близначките в хор.

– Разбира се, красавици. Веднъж седмично.

– Г-н О’Кийф, сигурен ли сте, че е достатъчно? – притесни се Никола.

– Повече от достатъчно, млади приятелю, повече от достатъчно. Устройва ли ви това положение на нещата?

– Дали ни устройва! – смая се той.

– Разбира се! – потвърдиха и тримата в един глас.

– Тогава, днес е събота, във вторник – всички тука.

– Защо във вторник, г-н О’Кийф? Ние можем да дойдем още в понеделник – отбеляза озадачено Нона.

– Вие, както искате – погледна ги развеселен старецът, – но аз почивам в деня след Коледа. Така че – във вторник. Оставям на вас да уточните часа.

– Може да дойдем още при отварянето в десет – предложи Никола.

– Не мисля, че е добър вариант. Ваканцията е и време за почивка и игри.

– Тогава какво ще кажете за късния следобед или привечер преди затваряне?

– Много добра идея! Във вторник в пет. Хайде, деца, тичайте да намерите подходяща опаковка за подаръка и да надпишете коледните картички, ако все още не сте го сторили! И не забравяйте да окачите чорапчетата до камината.

– Няма. Довиждане, г-н О’Кийф. Приятна Бъдни вечер! И да не пропуснете коледния обяд вкъщи. Всички ще ви чакаме.

– Как бих могъл, деца? Как бих могъл! Такова хубаво преживяване в компанията на любими хора. За нищо на света! Довиждане и приятна Бъдни вечер!

– И на вас, г-н О’Кийф! До утре!

Тримата нахлупиха шапки, стегнаха шалове и се гмурнаха смело в снежната каша. Тъкмо вятърът се готвеше да ги погълне и да ги скрие в мокрите си бели завеси, когато вратата на антиквариата се отвори рязко.

– Нико… ела… забравихте нещо… – достигна до тях на пресекулки гласът на г-н О’Кийф.

Тримата се спогледаха слисано. Момчето опипа раницата, издута от музикалната кутия, хвърли повторно озадачен поглед на сестрите си, даде им знак да вървят към къщи и влезе в магазина.

Момичетата поеха обратно по заобиколния път, по който бяха дошли, защото точно вляво от фасадата на антиквариата започваше цветарницата на майка им. До нея се подреждаше неголямата книжарница „На гърба на пергамента“, която се помещаваше на около една трета от партерния етаж на сградата. Наемаше я младо семейство с вид на сбъркали епохата хипита. Сем. Калфови обитаваха етажа отгоре, а главният вход на жилището им беше разположен на партера, веднага след книжарницата. Именно него обаче не трябваше да използват в същия този момент.

Вихрушката не позволяваше на Мила и Нона да разменят всички онези въпроси, които напираха в главата им и те бързаха да се приберат вкъщи. На задната уличка ги съпроводи зоркото око на г-жа Сонпион, която вече се бе разположила в своята наблюдателница и отново упражняваше зрението си, както самата тя обичаше да се изразява.

ϫ ϫ ϫ ϫ

– Защо те повика г-н О’Кийф? Не носехме нищо, за да го забравим? – появи се иззад вратата любопитната физиономия на Нона.

– Искаше да ти каже нещо тайно ли? Нещо само на тебе? – цъфна след нея и тази на Мила.

Никола побутна раницата към тях, бръкна в нея, извади малка кафеникава кутия и я сложи на леглото си до котето Рижко, което равнодушно отмести опашка.

– Ами че аз вече съм я виждала – прошепна смаяно Мила, а брат ѝ и сестра ѝ я погледнаха невярващо. – Същата, която забелязах под герба и исках да ви покажа. Затова я взех оттам, но после я оставих на бюрото на г-н О’Кийф и напълно я забравих. Подаръкът за мама и татко беше толкова красив, че не помислих повече за нея.

– Ти не му ли каза, че не е наша, Нико? – отправи му колеблив упрек Нона.

– Ти как мислиш? – отвърна Никола подразнен от очевидното недоверие. – Обясних, разбира се. Казах, че сме носели само раницата и че е била празна.

– И какво ти отговори г-н О’Кийф?

– Че не била негова, че днес не бил идвал никой друг освен нас с г-жа Сонпион и че снощи, когато е подреждал преди затваряне, кутийката със сигурност я е нямало.

– Тогава би трябвало да е на Шпионката – заключи Нона.

– Така предположих и аз. Той обаче ми отвърна, че я познавал от повече от петдесет години, че имала безброй недостатъци, но разсеяността не била сред тях. Всеки в квартала можел да потвърди, че никога през живота си не е забравяла или губила нещо. Дори добави, че ако сме искали да прекараме няколко незабравими мига в мъчителен кръстосан разпит, сме можели да отидем да я попитаме лично. Наистина нямал ни най-малка представа кой би могъл да бъде собственикът ѝ. Категоричен е обаче, че кутията е по-подходяща за магазин за играчки и че със сигурност няма никаква антикварна стойност. Каза да я вземем, докато някой не си я потърси.

– Може би е искал да ни я подари по този начин, за да не се чувстваме задължени – предположи Нона.

– Такъв беше и последният ми въпрос, но г-н О’Кийф отбеляза, че за съжаление кутията не била сред подаръците, които вече бил предвидил, но не можел да ни каже повече преди Коледа. После ме отпрати и уточни, че отивал да си почине, защото в тази буря не очаквал да се появят клиенти. Странно, а? Какво ще кажете?

– Направо необяснимо – потвърди съмненията на брат си Нона. – Само че наближава дванадесет и, подобно на г-н О’Кийф, мама също може да затвори поради липса на клиенти.

– Тогава, по-късно ще обмисляме положението. Да речем, следобед. А сега се омитайте оттука! – ухили се той заядливо. – Вземете подаръка, а аз ще скрия кутията, ще си оправя  леглото и ще дойда при вас в хола.

– Недей! Не го оправяй!… На мама може да ѝ се стори подозрително и да претърси бърлогата ти – прекъсна го Нона, заливайки се от смях. Грабна котето, дръпна рязко сестра си за ръкава, увлече я със себе си и двете буквално излетяха от стаята в стремежа си да избягнат възглавницата, носеща се към тях с пълна скорост.

ϫ ϫ ϫ ϫ

Улица „Св. Хумболдия“ с къщата на сем. Калфови и до нея антиквариат „Последният рицар“

Улица „Св. Хумболдия“ с къщата на сем. Калфови и до нея антиквариат „Последният рицар“

– – –

Licence Creative Commons
Ce(tte) œuvre est mise à disposition selon les termes de la Licence Creative Commons Attribution – Pas d’Utilisation Commerciale – Pas de Modification 3.0 non transposé.

Реклами

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s